... И ако ти се обади, знаеш какво да кажеш

Окуражително питие преди да скъсаш, походно легло в гаража след като си скъсал, стрийптийзьорка за рожденния ден, телефонен номер на бъдещо завоевание... Мъжката солидарност е единственото нещо, което печелиш, когато губиш играта.

Често съм смятал пословичната мъжка солидарност за оправдание на футболните запалянковци да разтворят албума с войнишките спомени, точно в момента, в който любимият им отбор и шише мастика започнат да носят загуби на терена. Страховитите приказки за методологията на оцеляването през хилядолетията, в които мъжете воювали рамо до рамо, яли заедно черния хляб, изнасилвали заедно пленничките и заедно умирали в името на онези Y, който определят пола ни ми се виждаха неприемлив лозунг. С оглед на долуописаното обаче, без да скандирам маскулинна пропаганда тихо ще депозирам членство в Клуба.

Преди време, като един сърцат позьор, реших да привлека вниманието на една небезизвестна писателка. В блогът й, под корицата на най-новия й роман видях толкова натрупани коментари, че без да губя време в излишно четене, приех премиерата му за отдавна минал факт и спретнах едно пълно със суперлативи писмо. Отговорът който получих изсипа над главата ми няколко хектара леденостудена водна маса. Варненското й издателтво пускало книгата й на пазара едва след месец, ако съм искал да й пиша пак тогава. Изходът бе един единствен – няколко телефонни разговора, алиби за пред жена ми(през ум не ми мина да й кажа истината), двупосочен билет за кушет-вагон и двудневна морска авантюра. Рано сутринта на следващия ден, без помощта на дискретна бутилка или официални препоръки, господин-издателя-от-варна, наглед корав и неотстъпчив хуманоид на средна възраст прие смачканата ми персона в кабинета си. На десетата минута разбрах, че чувството му за хумор е съизмеримо само с абсурда на ситуацията, от която исках да се измъкна сух. Без да ме държи в излишно напрежение, човекът дръпна едно чекмедже под бюрото си, извади копие от злощастната книга и самоотвержено помогна да удавя остатъка от деня в няколко локала. Когато на следващия ден, слизайки на Централна гара се сетих, че съм забравил въпросната книга с изненада установих, че това ми беше вече безразлично. Без да искам, бях получил нещо много повече.

Освен че пази егото от разобличение като в горния пример, мъжката взаимопомощ е усъвършенствана и в клонирането на личността. При една средно добра съгласуемост в колектива спокойно може да бъдеш на две места едновременно, в рамките на едно денонощие. Е, ако не за цяло денонощие, то поне на няколко часа преднина от женската интуиция. При този съвсем явен и нелитературен магически реализъм, нищо чудно, че същата конспиративна задруга играе и на микроскопично ниво. Учени твърдят, че безплодните сперматозоиди умират доброволно за да защитят своите братя. Разбира се, има и криворазбрани братя по оръжие, които се сплотяват само за да бутнат, я чужда агитка – я нарко комуна- я тарифите за километър пробег. Има и други мъже, които се състезават със смъртта на Околовръстното. Мъже, които илюстрират празнината между ушите си с траекторията на фас или храчка. Мъже, които се гордеят, че могат да хвърлят и хващат неща. Мъже, за които биреното шкембе е знаме на независимостта им, а жената техен знаменосец. Не ми се вярва, но дори и в такава компания да се събудиш един ден не унивай, потърси съдействие. Ще ти се даде.

Майски бръмбари в Лайта

http://www.capital.bg/show.php?storyid=810924

Motion Picture

„...обувките му се пенеха като устата на стар тромпетист
шлиферът му шушкаше и лъскаше като изпусната чинела
мислите му дрънчаха като пубертетско стихотворение
пръстите му щракаха свободно като юнски ламаринен дъжд”

Джаз, Л. Димитров

Ярките прожектори в черните обувки с нисък ток показваха Боби в камера обскура – разтопен върху читалищния стол, дишащ учестено през стегнатия тъмносин жакет, с разкопчана яка-лястовичка на състезателната риза и паднала на паркета бяла папийонка. Лицето му блести в ситни капки пот, под тъмносиния панталон мускулите му продължават да играят ча-ча-ча, дългата му коса е прибрана в опашка. На съседния стол вибрираше Мария. Обувките й в кремаво бяха с широк, три сантиметров ток, над тях чорапогащникът в телесен цвят се скриваше под рокля с цвета на пликчета й – блед тюркоаз, обточена с ширит в същия цвят. Косата й беше прибрана също в опашка. По симетрично красивото й лице липсваха грим, бръчки, бижута и спокойствие. Нещо с партньора й не беше наред, тя го усещаше, но реши засега да не задава въпроси. Останалите двойки продължаваха състезанието в стегнато темпо, под строгия поглед на скритото в контражур жури. Оставаха по-малко от десет минути до финала.

„Банишора”, петък, пет и половина, в сградата на Палмс Технолоджи цехът на оксиженистите мълчи. Невидим банциг пълни тишината със стърготини. Студеният вятър разнася суха кашлица с мирис на шишарки. От петнайсет минути синьо-бяла Нива 4Х4 препречва входа на цеха. На капака й, две ченгета подпират две кафета 3 в 1. Снежинките се събират по миглите и бомбетата на кубинките им. След малко от цеха илизат двама – единият униформен – другият сто и седемдесе висок и сякаш толкова годишен широкоплещест мъжага, с буйна прошарена коса, бакенбарди като на Дан Акройд от Блус Брадърс, камуфлажна шуба, гащеризон и чифт стърчащи от джоба промазани ръкавици. Харизматична личност. Харизматична личност с промазани ръкавици за 7.80 лв. Обръща главата си към зяпачите така, все едно изнася предпремиерно представление пред отбрана публика. „Отбраната” публика гледа представлението хипнотизирано. Следващ кадър, близък план: двойката с кафето бута бъркалките в устата, отваря вратите на нивата и с движения, сякаш заети от бразилското бойно изкуство капоейра обработва безпристрастно пасивното тяло на цивилния, като го сгъва, привежда и натиква в необходимата посока и поза на задната седалка. Тръгват. С включен буркан. Вятърът прибира забравените чашки от капака. След изчезването на джипката в чупките на бившия асансьорен завод, работниците се прибират с облекчението, че това не се случва на тях. Преобличат се и тръгват поединично, без обичайната петъчна разпивка с патрончета „Мери Джейн” и „Севън Сенс” в съблекалнята.”

С тази интродукция Боби мислеше да започне новия си черен траш-комикс довечера.

„- Той притежава – както вие бихте казали – уникален нюх към драматичното” -бъзикаше се за него Ян.

След като изпрати Мария на входа й, близо до Арена „Люлин”, Боби реши да отиде до газостанцията ЕКО на „Ломско шосе”, малко преди „Надежда”, доста встрани между впрочем от обичайния си маршрут за прибиране. Боби знаеше, че Мария му се разсърди, заради това, че не пожела да се приберат у квартирата му, както обикновено правеха след тренировка, но днешната случка не спираше да го човърка. Допреди два час и половина същите мисли му пречеше да се отпусне и усети тялото на Мария, пречеха му също така и на правилното дишане и концентрацията върху музиката, което в крайна сметка даде фалстарт на двойката им в първия кръг на вътрешния клубен турнир. В същото време за негова изненада, това ни най-малко не го притесни – напротив, без да има и най-малка представа защо, душата му се изпълни с необяснима увереност.

Боби остави опела на паркинга, вдигна високо яката на якето си, погледна часовника на джиесема си и прекоси виелицата. Походката му беше на собственик на закотвена в марината трийсеметрова яхта, който с момчешки възторг се наслаждава на капризния вятърът отдалечил го от нея. С ръка на вратата миг преди да отвори, Боби застина на място. Стъклената врата на кафето беше запотена. През кондензиралата пара се открояваха разгорещени в препирня лица. Боби дръпна вратата и даде живот на фън-шуй звънче, монтирано над пружината на вратата. Затвори бързо след себе си. Вътре беше задимено, спарено, шумно и някак сплотено. Витаеше приповдигнатият дух на хора с дебели трудови книжки и перманентна несполука. Боби отиде на бара. Зад плота шеташе плоска като двеста милилитрова Джим Бийм гърла, на чиято тениска пишеше Got Milk.

„Ето го новогодишния ми подарък за Ян!”

Боби тръсна глава, поръча голяма наливна загорка (за малко да каже мляко) и хотдог и седна с гръб към телевизора.

„Дълга коса, къси нокти. Силни ръце, свенливо лице, груби очи. Мирише отдалеч на легло.” – мечтаеше си Got Milk, докато поставяше кренвирша в хлебчето и душеше парфюма на Боби.

Отсреща му отстъпиха място, за да гледа мача, но Боби само поклати глава и притика в гърлото първата хапка с първата глътка.

„Мамка му, в този кремвирш има толкова месо, колкото мляко зад онази тениска.”

Тази вечер Ян не дойде на танци заедно с тях, иначе Боби щеше да му се похвали веднага с идеята си за нов комикс. Ян беше отрепка от висока класа с буржоазно-артистичен произход. Баща му-тенор, пеeл „Бохеми” в Миланската скала по същото време, когато нашите комсомолци сваляли гаджета с „Мы с тобой случайно в жизни встретились” в изпълнение на „кухарка”. Носеше прическата и бархетните ризи на Крис Айзък. Работеше като щатен фотограф на Low Chic, столично маргинално списание за „културна диверсия”. На улицата обираше погледите с графитената си ямаха YZF-R6, модел 2004 и бейзболната бухалка в калъф, която заедно с фотоапарата го придружаваше навсякъде.

„ - Боби, ти с твоя опел няма как да знаеш, разбира се, но скоростта променя начина, по който възприемаш нещата! Като карам с двеста и петдесет, и спра на кръстовище, цифрите на светофара не мърдат. Не мърдат бе копеле, замръзват! Цяла вечност ги гледам през шлема. А останалите наричат вечността секунди?”

Ян беше известен с коз-баровете в дизайнерския апартамент на татко си в „Лозенец”. Беше известен и с факта, че винаги се целеше в най-грозната путка на планетата, сякаш негов житейски идеал бе да търси лошото и неприятното, подобно на Ринсуинд на Тери Пратчет. Партитата му даваха платформа за себеизява. Мокрият бюфет съдържаше всичко необходимо, за да срещнеш тъмната си половина на четири очи. На едно от партитата Боби освен тъмната срещна и светлата си половина. С една дума Ян беше най-добрият приятел на Боби.

Шаци и Боби бачкаха в две съседни халета. Шаци беше отговорник на оксиженистите – Боби също беше току-що назначен отговорник на монтажната група. Въпреки, че сега бе по-близо до „чука”, заплатата на Боби си остана до „наковалнята”. Монтажниците „пълнеха” готовите конструкции на развлекателните съоръжения с капризната електроника и ги предаваха нататък по веригата, където ги дооборудваха с диоди, неон, кантове и прочее елементи. Освен повечето български, машинките им зареждаха и италиански, германски и английски казина. Безмълвният сутрешен поздрав беше единственото, което Боби и Шаци си разменяха през деня. Петъчните разпивки в общата съблекалня също не ги събираха, защото след работа Боби се изтрелваше веднага към паркинга. От година насам, всяка понеделник, сряда и петък вечер ходеше на латино танци с Мария. 25 годишна брюнетка, завършила испанската гимназия в клас с Ян, Мария беше счетоводителка в производствения отдел на Палмс. Бачкаше и частно, като оператор на Sport 4 Bet, популярен сайт за казино, покер, игри – всичко, което може да ти съсипе живота. От втората работа взимаше достатъчно за да ходят с Боби на фестивалите Exit в Сърбия и Sziget в Унгария. За танците посещаваха известен кубински танцьор – Алфредо Арайес Аройос, в читалище на „Македония”. Същото, на което майката на Боби беше секретар петнайсет години. Тук като тиинейджър Боби е взимал уроци по пиано. Учителката слагала пръстите си върху неговите и му показвала вярната позиция върху клавишите. От нея Боби не научил солфежа, но опознал среднощната полюция. Обикновено Ян и Иринка – най-добрата приятелка на Мария движеха с тях навсякъде. За Иринка се шегуваха, че се опитва да си пусне мустак, за да я харесва Ян. Той пък зад гърба й издевателстваше, като я наричаше Уринка. Боби беше почти сигурен, че между Ян и Мария е имало нещо. Когато му я представи на онова Хелоуин парти, двамата с Ян бяха Булката труп и Нейният годеник. Боби трябваше да наподобява безмозъчно създание на Джордж Ромеро, но толкова си падна по Булката труп, че червенината изби над пудрата и заприлича повече на зомбиран Гоголев прапоршчик.

Техниката на Боби и Мария на дансинга напоследък бележеше възход и те не скриваха един от друг желанието си да се състезават на републиканско ниво. Колегите на Боби не знаеха, че се среща с Мария, камо ли пък за танците. С Мария се разбраха да не афишират връзката си, за да не слуша Боби по цял ден простотийки. Понякога пиеха заедно кафе на крак, на нейния етаж. Колегите й мислеха, че е „техник по климатиците или нещо такова”.

Към Шаци всички имаха симпатии и Боби не правеше изключение. Привърза се неусетно. Щаци имаше силно изявен вроден талант – можеше да имитира и импровизира с уста мелодията на всяка една песен пусната по радиото. Стените от гипскартон позволяваха на Боби да слуша джаз, класика, рок... Свел глава, едва дишащ, притихнал, концентриран – незабележим.. Предпочитанията на Шаци бяха към плейлиста на Classic FM, бароковата музика и по специално Рижият поп, по-известен като Антонио Вивалди. На „Годишни времена” правеше фурор. Боби съжаляваше, че Мария не чуваше „Зима”-та от офиса си на 4-тия етаж. Шаци „изпипваше” алегрото не по-зле от Найджъл Кенеди.

За Шаци се знаеше, че е пристрастен към комара. Залагал на Еврофутбол в букмейкърския пункт на кафето, в което сега Боби ядеше хотдог. Откраднатото не било повече от петстотин лева. „Касата” била кутия от ел. трансформатор. От нея Шаци давал сутрин пари за бензин срещу фактури. Друго Боби не знаеше. Хрумна му, че с тези пари Шаци можеше да си направи запис в някое студио и после да си търси участие в някоя шоу-вариететна програма навън. Боби зави останалата без кремвирш долна част на хотдога в омазаната салфетка и хвърли пакета с парабола към кошчето. После стана, вдигна рикоширалия боклук и го хвърли отново. Плати да му сипят газ за десет и докато чакаше опашката се завъртя около стилажите с преоценени стари VHS филми. Въпреки, че нямаше нито видео, нито телевизор взе „Мак Викар”, с беге дублаж и оригиналната обложка с готината мутра на Роджър Долтри. Филмът беше гледал поне три пъти, освен това знаеше, че Джон Мак Викар, най-известният банков обирджия на Обединеното Кралство, сега беше мирен пенсионер в едно от селата на община Царево и припечелваше като туроператор с организирани за сънародници сафарита из Странджа.

В квартирата Боби се качи, щом се увери, че хазяйката е затворила плътно вратата си – имаше неплатени режийни.

„Префърцунена кокона, като повечето си набори в „Изток”.

Боби така и не научи разписанието за разходки на невротичния й болен от сърце дакел, на име Брус Лий. Прескочи колета със зимни дрехи и италианско кафе от майка му в коридора, пусна газовия котлон, сглоби кафеварката и разтвори десните крила на прозорците. Седмият етаж предлагаше панорама към трафика на „Плиска” плюс сочен резен от Витоша. На стената вляво от Боби имаше стойка с внушителна пушка. Ловна пушка. Подарък от баща му за трийсетгодишнината. Pietro Beretta, AL390 Gold Mallard, 12-ти калибър, „успоредка” с хромирани огледални цеви, полуавтомат. С орехов приклад и три сменяеми шока. От лявата страна на затвора пушката имаше дълбока „английска” гравюра на ловна сцена – две златно инкрустирани патици в полет. Заедно със швейцарския часовник Certina, това беше най-скъпата на баща му, а сега и негова вещ. Ян на няколко пъти я беше взимал „за фотосесии на списанието”, с други думи, ползваше я като реквизит за оргии. Веднъж я върна със “скалпиран” дълбоко в цевите й силиконов Triumph. Оттогава я кръсти „Дълбокото гърло” и настояваше всички да я наричат така.

Беретата беше ценна марка за бащата на Боби, ползвана в повечето от холивудските екшъни, (като „Смъртоносно оръжие 1,2,3,4”), с които кабелната го държеше в плен, докато семейството му отиваше на кино. През седемдесетте и осемдесетте баща му давал мило и драго за ловен билет и членство в БЛРС. Не станал член, защото нямал софийско гражданство, а без софийско гражданство – кур пушка. В ловните дружинки обаче, селяните с широка славянска душа му давали да си начеше крастата с някоя лисица.

„Въобще, на селяните може да се разчита за едно – обичаше да казва Ян, - когато и да ги спреш на улицата винаги ще отделят пет минути от „безценното” си време, за да спрат каруцата си до теб и да ти се подиграят.”

В “Death wish 1” с Чарлс Бронсън казваше, че някога огнеострелното оръжие е било просто инструмент (като чука и наковалнята), използван да сложиш нещо на масата, а не продължение на пишките.

„Е, това май е убягнало на мнозина”- помисли си Боби.

Навремето докато все още имало държавни поръчки и издателства като „Просвета”, тлъстият хонорар от всяка илюстрована книга увеличавал оръжейната колекция. Като дете Боби мечтаел да поиграят футбол, федербал, тенис на маса или поне шах, ако не карти, докато баща му скрит за облаци дим „майсторял” с перо и туш книжки за дечица и техните бащи. На рожденните му дни традиционно подарявал по една от тях. Така до трийсетата година. Често Боби си представяше, че се зарежда с осем кутии патрони и изправя на стената за разстрел всички десантчици на баща му, всички дебаркирали в детството му парашутисти.

„Пръв го отнася нафуканият Барон Мюнхаузен с цели пет патрона за глиган, нека после ходи за Токайско. Следващи са Малкият Принц, Малкият бунтовник и Преданият приятел. Петдесет малки, немски, меки, оловни сачмички тип „парашутчета” за малките кирливи топки на първото другарче и още толкова за партизанските чела на другите двама. С Децата на капитан Грант Боби съм повече от милостив – презареждам с „дум-дум” и право в сърцето, виж на колко са, грехота е. В следващ масов гроб полагам Митко Палаузов, със залепнал по бледите, неокосмени гърди ремък на автомат и Синът на полка – разкатан. Мястото на Пепеляшка е между обрязаните с 12-ти калибър Али баба и четидисет нещастни парчета. Пращам ги всичките в Царството на цветята, да слушат Историята на говорящото столче, за не по-малко от Пет седмици в балон, От земята до луната.”

Боби включи лампата на бюрото и и извади скицник от голяма черна папка. Изтегли от буркана с моливи нов Koh-I-Noor 6В и набързо щрихова с широкото на графита силуетите на няколко работника. След малко около тях се появиха трима размъкнати полицаи с фейса на Николай Урумов, кална джипка със запалени фарове и разпознаваемите знаци на индустриален пейзаж. Работното заглавие в горния десен ъгъл, беше „Годишни времена”. Боби очерта няколко балончета и им сложи реплики:

„- Знаеш ли по какво жената прилича на китайкия вентилатор? – питаше едно от ченгетата.
- По какво? – хилеше се въпросително другият, докато помагаше на първият да набутат арестанта в колата.
- Ами по това, че първо спира да духа, после спира да се врътка и накрая само бучи и хаби ток.”

Хобито си Боби пазеше в тайна дори от Мария. Само Ян беше в час, в крайна сметка, защото в крайна сметка именно той му уреди комикс рубриката „Bulgarian Splendor” на последната страница на списанието. Висок рейтинг Боби си осигуряваше с политичеки некоректна сатира, мръсен хумор и дяволски сръчни рисунки. Подписваше се с Травис Бийкъл.

След седми клас, доста преди да заеме името на Де Ниро от „Шофьор на такси”, Боби по цял ден мъчел натюрморти с гипсови орнаменти и издраскани със свастики и футболна поезия бюстове на Сократ и Давид в ателието на баща си в Горубляне. Слушал до втръсване „World Power” на Snap сутринта, и „Годишните времена” следобед на двукасетъчен, купен с долари от корекома Sharp. Боби, влязъл и завършил Художествената на „Попа”, заради баща си, тогава неин преподавател по рисуване и анатомия. В края на деветдесетте на два пъти, преди и след казармата, кандидатствал графика в Академията, но името му оставало все под чертата. Накрая с баща му единодушно решили – проблемът е в него.

По радиото коментираха мача, който мъжете гледаха в кафето на газостанцията. България-Кипър – 1:4.

„Никой не се интересува от неуспехите ти.”

Боби беше толкова гроги, че забрави кафето и заспа веднага след душа. Присъни му се Шаци, разположен в слънчевата си Лондонската кантора с чудесен, петстотин паундов изглед към Big Ben и Темза, да агитира по телефона българските „заможни” пенсионери да закупят къща в графство Уесекс. Този сигнал обаче бързо се разпада, за да се появи друг на негово място: усилен джаз стандарт по радиото за фон и близък кадър на картонена кутия от ел. трансформатор, от която Боби с очите си вижда как собственоръчно тегли няколко едри банкноти. В следващия момент и този сигнал заглъхва, джаз стандартът се подема от един друг познат глас и Боби, разбрал кому е станал съкилийник, се събуди сепнат.

Събота сутринта Боби изчака да стане десет и половина и отиде в 2-ро РПУ в „Банишора”. Пред него се виеше опашка от десетина смирени със скапаната си съдба цигани. Въпреки студа, някои бяха по джапанки. В чакалнята миришеше на насилие и нерешени проблеми. Когато дойде редът на Боби, глътналият бастун дежурен сержант зад гишето сухо и категорично отказа да даде информация. Боби гледаше радиото на бюрото. Ако го пуснеше на Classic FM, може би щеше да се ориентира за каквa мелодия да напряга слух. Сержантът не му остави избор, следващата спирка беше адреса на Шаци в „Надежда”. Взе го от букмейкърския пункт в газостанцията. Три нощи преди синьо-бялата нива да го откара, Шаци, дяволски убеден в късмета си заложил тук въпросните пари накуп. На точен резултат на Куинс Парк Рейнджърс в мач за Купата, срещу Дарби Каунти. Мачът завършил 0:0. Едва ли се натискали много да го разубедат. Домакин бил ДК. Коефициентите – 1-2, Х-3.5, 2-1.95. Сигурно вярвал, че ще възстанови липсата още същата вечер. Бог знае как е изкарал тези три дни.

Адресът Боби откри само с 2-3 питания. „Надежда 1”, малко след пазара, тухлен блок, номер 172, вх Г, 4-ти етаж, сем. Силвия, Александър и Алекс Карайончеви. Оказа се само на километър от газостанцията. Силвия отвори вратата преди Боби да е махнал пръста си от звънеца. Миризмата на джин изпревари коридорната крушка, разкриваща драматично увиснал пеньоар с цветовете на хибискус, надупчените като дуло на стар автомат ролки в косата и тежък като юмрук в стомаха грим. Силвия притопляше кафе в кухнята, докато Боби лансираше на висок глас версията, че е приятел на съпруга й и разглеждаше снимките зад стъклата на талашитената секция. За свое изумление, на повечето Боби виждаше Шаци облечен във фрак, цилиндър, папийонка, ръкавици и всички останали атрибути на себеуважаващ се магьосник. Връщането на Силвия сподави вълнението на Боби. Тя сервира кафето на ниска стъклена масичка, запали тънка Карелия Лайтс в цигарето си, кръстоса млечно белите си крака на олиселия, някога плюшен фотьойл и пусна струя дим в лицето му със заучен маниер, все едно беше Марлене Дитрих.

„Хм, била е красива като Марлене Дитрих”- каза си Боби наум, докато зяпаше с изпразнен поглед костеливите й колене.

Силвия никога не е била Марлене Дитрих, но това не пречеше да е схватлива. „Хвана” погледа на Боби с върха на цигарата и го отнесе към рамкиран портрет на стената. На цветна 25/30 фотография се виждаше манекенка по бански, с широка лента през гърдите и декоративна диадема в разкошен сламен водопад над раменете. Сексапилът й стигаше до хоризонта на безбрежен морски пейзаж и обясняваше нагледно значението на думата рутина.

- Кралица на Каварна – поясни Силвия.

Боби кимна.

- 30. 07. 1977-ма.

„Ха, малко преди да напусна завинаги уютната утроба”.

Следващите минути, екс кралицата на Каварна изложи фактите, такива каквито й ги бяха представили на нея.

- Трябва да внесе 2 хиляди лева за да го пуснат. Ако го оневинят ще му върнат гаранцията, но в неговия случай... Освен това трябва да върне на бившия си работодател откраднатото в троен размер, независимо дали последният прекрати следствието в зародиш. И да се надява пробацията и глобата да не са големи...

- А това? – Боби нетърпеливо посочи витрината на секцията.
- Това?... – Силвия презареди цигарето, направи половин вековна пауза и продължи да стърже с гласа си.

Харесали се докато Шаци се подвизавал като илюзионист на международната сцена. Той – носеният от крилете на славата Мистер Алекзандер, тя – неговата асистентка – ослепителната Лейди Силвърмуун. Появата на единственото им дете не смутило кариерата им. Възпитанието поверили на майката на Силвия, наглеждали го между две пътувания. Успешните им участия се редували в първокласни хотели из цяла Европа от Скандинавия до Малта. Категорията на Мистер Алекзандер била манипулатор и малко ментал-магика. Използвал ловкостта на ръцете - трикове с карти, предмети, хора. Увлечението му по хазарта й било известно и тогава. В дрехите му постоянно намирала сплъстени от пералнята фишове. Проблемите не закъснели. Мисълта на Шаци била ангажирана повече със следене на резултатите на гонки и коефициенти на мачове отколкото с професионалните им ангажименти. Ловкостта му скоро изчезнала, участията се разредили, свалили ги от афиш. Оттам нещата тръгнали по пълната програма – скандали, изневери и много алкохолна магика. Синът им Алекс, на 22, студент в НСА по бокс и нощна охрана в чалга дискотека, вече с досие, от съзнателна възраст избягвал баща си.

„Още едно наранено дете, желаещо смъртта на света” - отбеляза Боби.

Въпреки всичко, Алекс изпитвал странна привързаност към майка си и двамата често се виждали. Именно от нея Шаци разбира, че синът им събирал кинти за кофти хора и работел за прехраната на дребни, задръстени в утайката на софийския басейн озлобени рибки. Последните три нощи обаче, Шаци му телефонирал на няколко пъти.

„-Не го е чувал от месеци – явно е щял да му иска заем.”

Така Силвия разбрала, че се е случило нещо. След всяко умишлено прекъсване Шаци тряскал слушалката с побелели от стискане кокалчета на ръцете и й хвърлял обезумелия поглед на удавник.

След като Европа затворила вратите си за тях, дуетът се установил трайно в София. Силвия станала барманка в дупка на име Zero. Шаци погребал Мистер Алекзандер, а инструментариума продал на начинаещ телевизионен илюзионист. Започнал работа в заведения като „Черна котка” до Враня и „Лебед” на Панчарево, като буфосинхронист и звуков имитатор. Освен това продължил да „краде” часовници, да „вади” цигари от ушите на пияни сватбари, яйца от деколтетата на жените им. Лошият сценарий се повторил обаче и там. Вместо с хонорар се връщал с ожулено чело, разпорено сак, смачкан карамфил в петлика. Не оставало друго освен да намери шперц за седемдесетте и да изтупа от праха от средното си професионално-техническо образование. И така, Шаци навлякъл гащеризона.

Асансьорът спря на петия етаж, Боби се качи и натиска за партера. Скритата в армирано стъкло крушка премигваше като котка ударена с мокър парцал.

„ Ако един човек пропада, как може да се предполага, че ще се издърпа сам?”

Лейди Силвърмуун нямаше да си мръдне пръста за Шаци, това беше повече от ясно и Боби не я винеше. Гълъбчетата в драпериите бяха излетели, зайците от цилиндъра се баха изчерпали. На външната врата Боби почти се сблъска с висок, як млад тип с бръсната глава, отнякъде познат. Мъжът стискаше под мишница стек Карелия Лайтс. Интуицията на Боби го накара да изчака още няколко секунди. Асансьорът спря на 4-ти етаж.

Навън се свечеряваше. Боби запали колата и подкара по ”Хан Кубрат”, а после с ляв излезе отново на „Ломско”. Спря на изчистения паркинг без да гаси двигателя. Остави чистачките и парното да работят. Погледът му фиксираше вратата на кафето, оборотна като въртележката на Халите. След 5-10 минути завъртя стартера, включи фаровете, вкара на задна и бавно потегли. В другия край на паркинга се включи също чифт фарове, от редицата се отдели агресивният силует на един джип, за да стане опашка на опела.
Вкъщи Боби забърка омлет, наля си една голяма мастика и седна пред монитора. Отвори Sporting 4 Bet и набра номер на телефона си. Докато говореше отваряше подпрозорци, записваше си в тефтерче цифри. Това продължи час. После затвори сайта и тефтера, наля си втора голяма мастика и понечи да пусне „Завръщане” на Алексей Звягинцев, когато се позвъни на вратата. През шпионката Боби не видя нищо, което да го накара да примре от блаженство. Прегърбен художник, брадясал алкохолик, безработен учител, бивш график – баща му определено не беше харизматична личност. Последно се видяха преди две години.

- Здравей, Богдане, може ли да преспя тук? - баща му мънкаше почти нечленоразделно.

Аурата му удряше със сладко-кисела воня.

Боби го пусна и заключи след него. Отвори стол в кухнята и му го предложи. Мастиката скри. Баща му седна и не чака втора покана, за да довърши омлета на Боби. Досега давал уроци на кандидат за Художествената академия наблизо и нямало как да се прибере до Чепинци, там държал стая.

- Продаде ли пресата?- пита Боби.
- Печатарската ли?- попита баща му, все едно някога е имал друга.
- Ъхъ.
- Да.
- За колко?
- 1200, на студент от Академията.
- Збрьовката?
- Нея за 180.

Боби мълчеше, мрачен, прав, със скръстени ръце. Съжаляваше, че не му я взе, докато беше на склад в мазето на Ян. Чудна самоделка, с перфектен натиск на валяка и волан от трактор за колело. Кичето й ухаеше на най-хубавата миризма на света
– фино машинно масло и френски офсетни мастила Lefranc&Bourgeois, купени от СБХ с отстъпка.

- Ще донеса походното - каза накрая Боби.
- Виж, и на мен не ми е приятно, че... – последните думи баща му изяде с парче от яйцата.

Боби зареди тостера и отиде за пружината. Когато се върна баща му се любуваше на Беретата като залиташе в опити да продуха цевта й, както правеше на Нова година, след традиционния уестърн по БНТ с Юл Бринър.

Препечените филии изскочиха.

- Ще можеш ли да си го разпънеш сам? – Боби не скриваше презрението, което изпитваше, но гласът му бе на друго мнение и отказваше да се подчинява.
- Да, ще мога. Благодаря.

Лявото око на баща му не гледаше с дясното.

„Зрението му се е влошило, заради увеличено налягане на дъната, следствие от високото кръвно” - спомни си Боби последните му приказки.

Докато бършеше подутия си нос пръстите на баща му трепереха, не по-малко от гласът на Боби. Боби остави походното, чаршафите и излезе. Въртя се дълго в леглото. Кранчето в банята капеше в синхрон с хъркането на баща му. Боби често чуваше и хъркането на съседите, тоалетните им казанчета, както и кога си миеха зъбите. Над главата му на етажерка с купчина стари „Егоист” лежеше кашонче от BASF със стари записи на Dream Theatre, Rush, Kansas, Deep Purple. Имаше и една бяла BASF с усърдно изписан в готически шрифт моливен надпис - „The Four Seasons”. Когато баща му повтаряше, че Вивалди се нарежда веднага след Онзи горе, Боби неволно поглеждаше към тавана. Сега, втренчен в друг таван Боби помисли, че ако не йонна детоксикираща вана, то поне един от масажите на Мария с нефритени топки би му дошъл идеално.
Този път сънува краката си. В пълен с гореща вода и морска сол леген, ходилата му изпускаха тъмнокафяви съединения, които бавно и постепенно скриваха стъпалата от погледа му. Психарията се допълваше от Daniel на Bat for Lashes.

Сутринта се събуди от шумоленето в коридора, но изтича в кухнята едва след хлопването на асансьорната врата на полуетажа. Беретата си стоеше на мястото, наопаки, със „златните” патици към стената. Походното и чаршафите бяха сгънати- чинията от омлета неизмита., пепелникът - препълнен с фасове Мелник. Опръсканият с мазнина часовник над котлона показваше десет. Боби притопли вчерашното кафе, облече се, свали пушката, уви я в два черни найлонови чувала с хартиено тиксо и излезе.

„Фак!”

На третия етаж хазяйката тъкмо излизаше с дакела, зимно пременен с елече. Жената зяпна веднага щом видя Боби, но той не й даде шанс и профуча надолу преди смаяният Брус Лий да заеме стойка.

Боби паркира в безплатния паркинг на „Дружба” под моста за аерогарата и се пресегна за плика от задната седалка. Запъти се към вътрешен блок, на чийто първи етаж имаше денонощна заложна къща. 2005-та година майка му си намери работа като гледачка на възрастни в Тоскания и тогава й трябваха пари за самолет до Рим. По нейно желание Боби заложи тук комплект златни обеци и пръстен. Комплектът, естествено „изгоря” и остави траен белег по самочувствието на Боби.

По „Сливница” почти нямаше движение, все пак беше неделя. Снегът от зелените гърбове на лъвовете от „Лъвов” се беше прибавил към лепкавата киша, която трасираше панталоните и се завихряше по калниците Боби караше в лявото платно, въпреки ниската скорост. Минеше ли скоростомерът шейсет, откъм ауспуха започваше обезпокоително тракане, затова червената стрелка дремеше винаги ниско. Боби отвори още веднъж жабката и ги погледна – хваната с ластик ролка от петнайсе употребявани стотачки.

„Още поне толкова и съм готов.”

С влизането на Боби в заложната къща дебелият арабин свали мързеливия си поглед от турския сериал, който следеше на портативното телевизорче окачено в единия ъгъл на тавана и му показа най-доброто в областта на жълто-сервилните усмивки. Боби разви тиксото, извади Беретата и я остави на стъкления плот. Под плота лежаха купища джиесеми, бижута, автокасетофони. Едва хвърлил алчен поглед върху пушката, в джоба на черните панталони от изкуствена коприна прозвуча рингтон с популярната мелодия на френско-арабската лигня „Аиша”. Арабинът изпуфтя, извади олющена Nokia 6300 с дясната ръка, погледна дисплея й и силно смръщен я залепи към космите на лявото си ухо. Предвид телосложението и криминалния фасон „ало”-то му излезе женствено и с треперлива нотка. Бандитската му физиономия след секунди стана още по-намръщена, в контраст с тонът – още по-угоднически. Очите му покриваха косо пушката, а лявата му шепа – устата. Когато разговорът приключи, остави нокията да се гмурне и пусна през месестите си бърни единственото и кратко:

- Колко?

Боби се смути, за малко да попита „какво колко?”, но успя да отвърне:

- 1500.

Арабинът бръкна в другия бездънен джоб, изтегли портмоне с големината на арабски дюнер ХХL, отвори го, отдели сумата и пусна дюнера обратно. Скъса от един кочан двойна бланка, надраска набързо нещо и бутна формуляра към Боби за подпис и лични данни. Боби извади личната си карта и направи необходимото. После арабинът тупна печат върху по детски неуверения подпис на Боби, отдели оригинала, подаде му копието, разплу се на въртящия се стол и изчезна в сериала.

Боби завъртя по часовниковата стрелка ръчката на шибидаха и протегна ръка през люка. Насрещният вятър беше студен и щипещ, но Боби чувстваше душата си розова като сгънатата в задния джоб бланка; лека и ведра, както когато Мария прие поканата му за първата им среща. Ако не бяха откраднали касетофона му на „Смокиня” сега щеше да го надуе. Чудеше се каква музика най-добре би паснала на момента. Погледът му се плъзна по надрасканите касетки под лоста на ръчната.

„Пистълс, Джой Дивижън, Клаш? Нее. Yello. Точно така! Yello от 99-та, албумът Motion Picture.”

На „Сливница” с „Опълченска” го хвана червеното. Таймерът отброяваше 39-тата секунда, когато черен джип BMW X5 със затъмнени стъкла спря успоредно на дясната страна на Боби, със свален наполовина откъм шофьора прозорец. От тяхната страна на кръстовището нямаше други коли. Преди Боби да погледне към съседа си в гърдите му се удариха мощните вълни на баса. Боби имá време да зърне гологлавия тип с катинарче и слънчеви цайси, точно колкото да го разпознае – Алекс. Синът на Шаци рязко нави волана с едната ръка, с другата включи на задна и ловко престрои джипа си зад неговия опел. След тази неочаквана и пъргава маневра на беемвето, Боби направи гримаса от неприятния пронизителен клаксон и присви очи от присветването на халогени в огледалото за обратно виждане. За Боби мина цяла вечност. Сети се за Ян, секундите и вечността. Светна зелено. Преглътна, включи на първа и избръмча с мръсна газ. След кръстовището продължи по „Опълченска”, вече в дясното платно, после при следващото с „Мария Луиза” направи ляв и продължи по нея чак до кръговото за „Надежда”. Джипът го следваше неотлъчно на една-две коли дистанция. По „Ломско” Боби настъпи до дъно газта, опелът се задави предсмъртно, но чувствително дръпна на пътя. Въпреки това Боби продължаваше да чува бумтенето от уредбата на беемевето. На последното кръстовище успя да види и даже запамети номера му. Завоя за газостанцията ЕКО взе на трета, с леко свирене заобиколи колите на колонките и без да губи излишно време зае синия правоъгълник за инвалиди пред входа. Пенсионерът-охрана, въпреки забраната пушеше встрани от плъзгащите врати. Изгледа го въпросително, но служебният интерес бе крайно недостатъчен, за да си отвори устата. Боби тръшна вратата на опела със замах, огледа се – по „Ломско” движението леко се беше усилило, от джипа нямаше и помен. Пусна алармата, ключовете в джоба и влезе в букмейкърския пункт с чевръста, хрупкаво-снежна крачка и незапалена цигара.

Същите типове, които зяпаха мача Кипър-България бяха тук и сега, в непроменена конфигурация. Този път Боби знаеше много добре защо зяпат плазмения екран. Повишеният интерес към втора английска дивизия, накара българска телевизия да купи правата за излъчване на Куинс Парк Рейнджърс- Дарби Каунти. Седмица от двубоят им за Купата, този път играеха за Шампионата на терен на домакина от Шепард Буш, Западен Лондон. Боби отиде при възрастната дама зад гишето. Жената беше с твърде човешко, несвойствено за работата й изражение, освен това напомняше майка му. Боби извади ролката банкноти от вътрешния джоб на якето и вдигна глава. На високо монтирания екран се виждаха петдесетина отбора от цял свят, играещи в момента. Цифрите в най-дясното поле отчитаха изминалото време от началото на срещата. КПР-ДК играеха двайсет и пета минута от второто полувреме. Резултатът беше още нула на нула. Коефициентите вървяха 1-2.60, Х-4.50, 2-2.50 с минимални разлики, в тенденция увеличаване коефициента на КПР. Боби забрави за всички останали. Не чуваше нищо друго освен собственото си дишане и, както си въобразяваше- смяната на електронните цифри; предаването на щафетата; застъпването им една с друга в безумния маратон. Проблемът беше, че не знаеше на какво да играе – на точен резултат, на победа, равен, голова разлика, корнери, картони... Главата му щеше да се пръсне и няколко милиона цифрички да заподскачат по теракотения под. Знаеше само едно - от таблото го интересуваше единствено двубоя КПР-ДК. Искаше да реабилитира късмета на Шаци. Стоеше, чакаше и дебнеше поприведен и леко разкрачен, като щатски шериф. Вместо седефената дръжка на Smith&Wesson върховете на пръстите му докосваха образа на Вазов, клониран в ролка банкноти. Окуражителният знак имаше 8 минути, за да се яви!

„Ето, свирката на влака на Националната банка пронизва въздуха, релсите вибрират като диви женски бедра”.

7 минути.

„По-дяволите, дано дадат продължение!”

6 минути.

„Или поне дузпи някакви!”

5 минути.

„Само Мориконе липсва.”

Точно преди Боби да получи микроинфаркт телефонът му трепна и запя с гласа на Деймиън Олбърн.

– Ооо, Мари!
- Още ли си твърдо убеден, че искаш да го направиш?
- По-дяволите, Мари!
- Гипсирал ли си се?
- За това ли ми се обаждаш, да ме питаш дали съм се гипсирал?
– Гипсирал си се.

Боби за пръв път й повишаваше тон.

- Слушай сега умнико, твоят отбор е КПР, окей?
- Сигурна ли си?
- Действай!
- Дай ми нещо...
- Залозите умнико!
- ... за което да се хвана по-дяволите!
- Млъкни! Има силно движение в посока КПР. Коефициентът на ДК след малко ще скочи нагоре, а на КПР изкуствено ще го свалят. Такава е теорията. Снощи се опитах да ти го обясня по телефона. Такава е и практиката. Хората ще се подведат и ще се втурнат да залагат на ДК. Но какво ще стане после знаем само ти, умнико, този който е купил мача и всички гнусни човечета, които правят като мен.
- Бебчо, ти си...
- Майната ти.

Чак когато Мария затвори, Боби се опомни. С крачката му към гишето коефициентът на КПР падна с 0.20. Преди да падне с още 0.20 Боби изпищя:

- Куинс Парк Рееейнджъъърс!

Боби се прибра в 2-3 следобед. Пусна набъбналата ролка в чекмеджето на бюрото, изкъпа се, наля си остатъка от една зелена Sobieski, телефонира на Ян и както беше по хавлия му разказа всичко отзад напред. За успешния удар в Еврофурбол, за жокера на Мария, за беемвето, за Алекс, Силвия, Шаци, както и плана си за понеделнилк. Ян не можеше току така да изрази възхищението си – на Боби толкова му се щеше да бъде Властелинът на пръстените, че му идваше до гуша понякога, затова се престори на разстроен, че толкова време не е бил в течение, а после и се закле да го пречука. Защо Боби е решил да прави този жест към напълно непознат, Ян не сглупи да пита, но се направи на печен и със сериозен тон поиска да разбере, видял ли е номера на беемвето, „за да го проверя при един агент”. От размяната на филмови клишета Боби го напуши смях, но се удържа и му го продиктува.

В 9.00 понеделник сутринта Боби бръкна отново в чекмеджето под бюрото, встрани от парите, лежеше визитник-извади го. За пръв път разглеждаше визитката на прекия си шеф, за пръв път я вадеше от мястото й. След третото позвъняване секретарката му вдигна от Кипър. Шефът им в момента се стягал за среща с клиенти. Истината беше, че в Лимасол пичът ходеше, за да чука необезпокояван именно пиленцето, което сега пращаше Боби да духа супата. Въпреки това Боби не я остави да се измъкне. Представи се учтиво, но твърдо, небрежно спомена неколкогодишния си стаж в Палмс и накрая горещо помоли пичката да бъде така добра, да предаде на грухтящата потна свиня залепена за задника й, спешната му и искрена молба, ако има начин да бъде освободен от работа през следващите 48 часа. Причината?

– Връхлетели внезапно семейни неприятности с баща ми.
-?
- Да, госпожице акообичашзавримиговеднагаотзад, – баща ми!

Боби благодари предварително за разбирането, човещината и прочее, пожела приятен ден, успех, всичко най-най и затвори преди кифлата отсреща да му изсипе аналогичните говна. След това набра Мария. Включи се гласовата поща.

- Мари, извинявай за снощи, по-късно ще се съгласиш, че каузата си е заслужавала. Беше страхотна. Не - потресаваща! Повече няма да те карам да правиш така, обещавам. Днес ме няма на бач, имам да свърша нещо. Ще се видим направо на танците, окей? А, и още нещо, ама че съм разсеян, щях да забравя. Потърси, моля те в гардероба си онзи коралов саронг, който ти подарих на Коледа. Просто искам да съм сигурен, че ще направим добро впечатление на персонала и сервитьорът няма да ни пробута някоя непоръчана хлебарка в „Тадж Махал ” довечера.

Следващата работа на Боби бе да се обади в „Тадж Махал” и да резервира маса за довечера. За нещастие нямаше свободна. Трябваше да стартира спешно план „Б”. Отвори „Програмата” и потърси „Шафран”, друг ресторант със „съвсем поносима” според Ян индийска кухня. Слава Богу, в „Шафран” имаше свободна маса.

„Готово!”

Отдъхна си. На Мария щеше да обясни, че в „Тадж Махал” газовата инсталация е дала фира и („ама ти не слуша ли новините?”) сега паракомандосите от индийските спец. части спасяват опърлени и задушени пилешки бутчета от мъртвата тяга на подлученото къри. Доволен от сътвореното, Боби си позволи цигара на прозореца. Това си „хоби” също пазеше в тайна от Мария. Навън слънцето се беше самоубило. Прехвърчаха сиви сополиви снежинки. Докато Боби дърпаше жадно дима нещо в периферното зрение му липсваше. Отляво, на мястото на пушката, латексът беше по-светъл.

„Още едно доказателство, че твърде много време се заседях в тази квартира”.

На вратата се позвъни, точно когато Боби старателно загасяше фаса в перваза.

„Дано е наркоманката, а не за водомера.”

Боби предпочиташе флегматичното момиче с пиърсингите от 6-тия етаж, което заемаше зарядното му за самсунга си („по-дяволите, защо не съм й го подарил още?”) пред лелката от Софийска вода, само защото казанчето му не бачкаше, а преди малко го домързя да напълни кофата с вода за тоалетната. Боби отиде в антрето и натисна ключа за външното осветление. Наведе се, в началото не видя нищо, после един пръст се махна от шпионката и наглата мутра на Алекс допълнително изкривена от лещата се навря в дясното му око. Инстинктът за самосъхранение го дръпна достатъчно назад, за да не го засегне избитата врата.

„Да му еба майката, защо я няма хазяйката ми тук, сега, а? Къде е шибаният й Брус Лий, СЕГА?”

Един орехов приклад се надигна и спусна на два пъти, и тока в главата на Боби угасна.

С отварянето на очите остра болка във фронталния лоб прониза нервите на Боби. Главата му се отметна надясно – стаята се завъртя наляво. Призля му, в гърлото му се надигна спазъм, останалото не го заинтригува, защото отново припадна.

Алекс разглеждаше нахвърляните скици пред бюрото и търкаляше ролката с парите разсеяно по плота. На коленете му лежеше Беретата. В краката му стоеше големият куфар с инструменти, който Боби държеше под бюрото. Вурху куфара – средно голям флекс, с влючен в разклонителя кабел. Когато Боби се свести повторно беше 12 .15. Алекс захвърли листите, завъртя стола към него и се приведе облакътен на пушката. Пукаше ставите на пръстите си една след друга. Навитите ръкави на ризата откриваха бичи череп на дясната предмишница – посредствено копие на татуса на Бон Джови, и по затворнически разкривен надпис на лявата. Цигарата в разтеглената уста, му отиваше като косъм в чиния.

- Здравей Бобчо, как я караш приятелчето ми?- Алекс извади един портфейл от черна кожа и го натъпка с парите на Боби докато го гледаше в очите.
- Какво правиш тук? – Боби не позна собствения си глас – думите му излизаха завалено, дясната страна на устата му беше отекла.
- Ха-ха-ха. Правилният въпрос е ти какво правиш тук. Нека ти помогна – лежиш накиснат в собствен сосец. Виж к’во набарах! – Алекс държеше с три пръста месинговата чашка на една картонена гилза – единственият патрон за Беретата, който Боби пазеше в чермеджето съдържаше класическия, изобретен от Вилхелм Бренеке куршум за дива свиня.
- Какво искаш?
- Да ми кажеш, защо дамуебамайката го направи! – Алекс изтегли затвора на пушката, чу се хладен звук и патронът хлътна в гнездото на патронника.
- Какво съм направил? – Боби се попривдигна омаломощен, седна на задника си и се облегна на стената. Китките му бяха омотани с хартиеното му тиксо, но и да не бяха, едва ли би могъл да направи нещо съществено.
- Повтарям, защо изпорти моя старец на куките?- Алекс насочи дулото в междувеждието на Боби.
- Моля? – с малко повече въображение, зад натиканата тениска в лявата цев,

Боби можеше да види оловния връх на заобления куршум, миг преди да поема въртеливия път по хромирания тунел на смъртта.

„При попадение - казваше баща му, връхната част на този тип куршуми се сплесква и придобива формата на гъба. Обикновено не пробиват животното, а оставят цялата си поразяваща енергия в тъканите му, предизвиквайки силен шок и смърт. Началната им скорост е - 760 - 1200 м/ сек.”

Е, така или иначе, една милиардна част от секундата преди да се трансформира в гъба, Боби щеше пукне от барутната експлозия.

- Каква ти е играта путко, говори! - Алекс стискаше с едната ръка удебелената полуложа, с другата натисна бутона на флекса.

„Мария ще види хисторито с линкове към всички порносайтове, в които съм влизал през последната година”.

Въпреки, че стърженето на машината усили бученето в ушите на Боби, той можеше да се закълне, че чу щтракването на предпазителя.

- Не знам за какво говориш! Не съм портил никого! – отваряше Боби подутата си уста в жалък опит да крещи.

„Ако не се бях натягал толкова да смазвам редовно шибаните й механизми сега това желязо щеше да е аут.”

- Лъжеш! – Гласът на Алекс идваше като от отвъдното, десният му показалец обираше мекия спусък.

„Защо, защо, защо? Защо не напълних ебаната кофа с вода? Докато свалят мозъка ми от календара на Кока-Кола ще се хилят и ще се подиграват на собствената ми урина!„

- За баща ти разбрах когато и всички останали - като го прибраха.

„Хазяйката ще получи удар, дъртата патица ще пукне преди Брус Лий. Него ще го натирят на улицата, а там някой нещастник с двайсегодишен опел кадет ще го залепи за бронята си, а кучето има сърце за още десет години!”

- Лъжеш курво, лъжеш! И каква е тая тлъста пачка пич, от цяла София да избереш баш кафето на моя старец? Твърде много съвпадения. Не приличаш на комарджия. Знаеш ли, повече ми приличаш на лайно.
- Какво прави моята пушка в тебе, говедо? Защо ме следиш датиебамайкататъпакнещастен? – Боби писукаше като евнух и въпреки това - разярен евнух.

В интерес на истината флексът го успокояваше, внасяше някаква нормалност в ситуацията.

- Видях те във входа на майка ми, помниш нали? А така. Е, тя ми разказа, че си разпитвал за дъртия, ходил си в районното... Защо? Цървул като теб се следи лесно. Изборът ти на заложна къща беше грешка, ама откъде да знае пикла като тебе... С арабелата си имаме услуги за правене, от цифра време сме в този бизнес. Като влезе вътре аз му се обадих. Забеляза ли, че той говори дълго по телефона? Ама не усети нищо, нали? Казах му хич да не се пазари, да ти дава колкото искаш. Виж си разписката, ха-ха-ха , истересно какво ти е пробутал. След теб влязох аз, аха, и ето я тук сега, опряна в тъпата ти глава. Да ти кажа ли нещо? Не е лошо пушкалото. Даже хич не е лошо, даа. Знам че ходиш с една яка пичка на танци. Познай какво ще направя когато приключа с тебе? Точно така, ще й пръсна малкото задниче, но първо ще изкараме едно танго в твоя чест, ако ме разбираш какво искам да кажа. А, как ти се харесва постановката?

Алекс беше твърде зает да слуша самовлюбената си реч, за да отбележи присъствието на трети човек в стаята –Ян. От пет-шест минути Боби всячески се стараеше да не издаде приятеля си с поглед. Благодарение на флекса, Ян преодоля първо разбитата врата със заяждащи панти, после антрето със скърцащия паркет и накрая половината от застлания с мокет хол. В тила на Алекс Ян надвисна надрусан с адреналин до козирката, стиснал до кръв долната си устна и до бяло дървената си бейзболна бухалка. От напрежението очите му щяха да изхвръкнат през роговите рамки.

В момента, в който бухалката отскочи от темето на Алекс, като тапа от шампанско, се произведе изстрел и десния прозорец на стаята се свлече от рикоширалия куршум. Свлече се и Алекс, бавно, отчетливо, досущ като Мистър Бийн.

Флексът продължаваше да работи.

Цялата работа беше ужасно смешна, като от филм на братя Коен, но никой не се засмя, може би точно защото приличаше на филм на братя Коен. Ян зяпаше втрещен цяла минута, докато една сирена на линейка не го извади от вцепенението. Наведе се вдървено, сряза с армейското швейцарско ножче (подарък от Боби) тиксото от ръцете на Боби и му помогна да се изправи. Боби не усещаше изобщо краката си, а растящата цицина препускаше в главата му като сърцето на дакел. Чак тогава двамата видяха разкъсания десен крачол на дънките на Боби. Спогледаха се и се наведоха. През обгорените краища на дупката не се виждаше нищо, но червено-кафявото петънце между кецовете на Боби се беше амбицирало да прерасне в малка симпатична локвичка. Боби припадна за трети път.

Флексът продължаваше да работи.

Ян остави Боби да легне на земята и се опита да разпори крачола на дънките със швейцарското ножче. Ръцете му прекалено много трепереха и нищо не се получи. Стана, обърна ядно чермеджето на бюрото на земята и вдигна изпадналата ножица. Отряза парчето плат и разгледа пораженията. Раната видимо бе повърхностна. Встрани от подбедрената кост липсваше парченце месо с големината на хапче екстази, но явно имаше засегната вена, защото кървеше обилно. Адреналинът превръщаше Ян в робот и го пазеше далеч от ступора на паниката. Той отиде до хладилника да потърси аптечка. После се сети, че неговата собствена се намира в хладилника и го заряза отворен. Вдигна ранения крак на Боби и го закрепи в скута на Алекс, за да се оттече кръвта надолу. Отиде до банята. Там затвори капака на тоалетната чиния, качи се върху него и свали всичко от рафтовете на земята. Върна се с бинт, марля, йод, спирт, кислородна вода, пантенол против изгаряне и една бала хидроскопичен памук.

Флексът продължаваше да работи.

Ян изля върху раната съдържанието на всички шишенца в импровизирана комбинация, след което с останалото стегна турникет. Извади от вътрешния си джоб стоманена Remy Martin, 7Oz , отвинти капачката и изля малко от съдържанието й в устата на Боби. Боби се задави и закашля.

- Айде, Фродо, изпий го, моля те, айде че нямаме време. Един часа е!

Боби се увери, че бинтования му крак с три четвърти отрязан крачол е на мястото си и надигна бутилката. Отново се задави, но този път продължи, докато не я преполови.

- Стига толкова, дай ми я. Къде са ти дрехите, трябва да смениш панталона.

Без да продума, Боби успя да стане с помощта на Ян и свали закачалка от „английския” гардероб. Две минути по-късно двамата стягаха китките на Алекс с хартиеното тиксо. Тежкото му като натоварена лежанка тяло закрепиха обратно на стола, ръцете му прехвърлиха зад облегалката и омотаха за глезените на краката. На очите му сложиха хавлиена тенис лента, в устата му натъпкаха обгорения, хвръкнал настрани парцал. Боби се сети, че има и друга ролка, намери я и с Ян я изразходиха цялата. Накрая Алекс заприлича на кукла от папие маше. Боби извади черния му кожен портфейл, прибра го у себе си без да го отваря и вдигна още топлата пушка от земята. Помисли известно време неподвижен, пребледнял, с полуотворена подпухнала уста, след което я нагласи обратно в безжинените ръце на Алекс, като затвори пръстите му около спусъка, приклада и ложата, така че да не падне. Бръснатата му тиква висеше като отсечена. Пулсът беше слаб.

„Копелето ще се свести след не по-малко от 2-3 часа”- прогнозира наум плахо Боби.

Боби отиде до флекса, спря го, пусна Classic FM през компа, взе ролката с парите и излязоха с Ян в антрето. Закрепиха бравата така, че разбития патрон да не се набива на очи. Оставиха лампата в коридора светната. Пред вратата нагласиха една торбичка с боклук до изтривалката. Противно на очакванията им на стълбите не ги чакаха качулките от НСБОП, точно обратното – цареше подозрително спокойствие и тишина. Цареше подозрително спокойствие и тишина до долния етаж. Там вратата на апартамента фронтално срещу стълбите се отвори и носът на една борсуча физиономия се подаде навън.

- Хей! – заповедния тембър ги накара да й обърнат внимание.
- Да, госпожо?- каза Боби.
- Искам да влязя незабавно горе! Трябва да видя с какво се занимавате.
- Как така?
- Нямате право на работилница във входа! Не и без разрешението на дом. съвета!
- Но аз нямам работилница, госпожо - Боби едва устискваше да не прати свадливата вещица по дяволите.
- Не ме лъжете, знам че работите частно и преди съм ви чувала!
- Какво сте чувала? - попита Ян, видимо развеселен. -Да не е била пружината на кревата му, щото..
- Престани, давай да се махаме – Боби го дръпна почти насила. Докато тичаха по стъпалата Ян се кискаше, очевидно сваляше стреса с лигавене.

Долу Ян премести мотора си на две преки от Боби, върна се и изкара опела от сянката на кестените пред блока.

В крилото на Софийска градска прокуратура, в сградата на Съдебната палата всичко мина обидно бързо. На „ниските” етажи работеха млади, изопнати куклета, които нямаха никакъв проблем да приемат парите на Боби. Когато убийствената ноктопластика зад плексигласовата преграда, оформяща документите по внасянето на гаранцията пожела да узнае името му, Боби отвърна:

- Алекс. Александър Александров Карайончев.

Момичето му се усмихна съучастнически и продължи да набира информация с клавиатурата.

След като продиктува на мацката личните данни на Алекс, Боби върна картата обратно в портфейла му. Отвън, на аварийни в поточната линия от таксита до трамвайната линия, Ян се забавляваше като пълнеше купето на опела с кръгчета от цигарата си. Боби седна до шофьорската седалка, свали прозореца и възпроизведе нещо средно между дълга въздишка и кратка агония. Отвори жабката и изсипа в шепата си два-три метамизола. Действието на обезболяващите, които глътна в движение отшумяваше.

- Още малко, дръж се - Ян хвърли цигарата, даде ляв мигач за да се влее в
движението, а после и още един за да завие по „Алабин”.

На „Гурко” ги забави колоната зад бус- доставчик. Около Националния стадион преди да излязат на „Цариградско” беше още по-зле. Боби глътна още един метамизол с глътка от бутилчицата на Ян, запали нова цигара и се ухили - Ян правеше комични физиономии, като ту вдигаше по-рязко крака си от съединителя, ту по-бавно. Неочаквано за Ян, Боби нареди да спре, да обърне и да кара за Пирогов.

- Сори, но чак сега се сетих. Просто трябва да оставим там опела.
- ?
- Ще ти обясня на връщане в таксито.

В два часа бяха пред блока на Боби. Качиха се отново без асансьор. Горе найлоновата торбичка си седеше, където я бяха оставили. Classic FМ се чуваше от вратата, отворената врата на хладилника светеше.

„Рахманинов?”- помисли си Боби, но щом видяха Алекс веднага забрави за радиото.

Алекс опитваше да се освободи от тиксото, като напрягаше мускулите си пръсване. Люлеенето го беше съборило на земята, сред шишенцата от медикаменти.

Вторият удар с бухалката бе по-лек и точен. Ян погледна доволно дървения си инструмент, събра устни и духна върха му, като Щастливия Люк в рисуваните уестърни. Изправиха отново с триста зора стола и се хвърлиха на дивана.

- Значи, сега тръгваш с мотора – започна Боби. - Ще потърсиш Мария, на мен тя не вдига. Няма нужда да й обясняваш всичко, просто я помоли да те заведе при шефа на Шаци. Тя разбира се ще се изуми от присъствието ти там, но ти все ще успееш да я баламосаш нещо, нали сте били гаджета навремето...
- Никога не сме били гаджета глупако, не си измисляй!
-...оттам насетне пускаш в действие неотразимия чар на ето това – Боби му подхвърли останалите два бона стегнати отново на ролка. - А сега ми помогни да вкарам задника си в срязаните дънки и ми остави бутилката.
- Но онази патица на долния етаж ни видя заедно, ще ни издрънка!
- Много ясно, че ще ни издрънка, аз ли бях този, който й се подигра?
- А и как ще повярват, че сам си се справил, ударът е направен отзад…
- Важното е да спечелим достатъчно време, за да убедиш онзи мухльо в Палмс да оттегли жалбата си, окей?
- А в банката, искам да кажа, прокуратурата, нали ще сравнят времето, часът и...
- За гаранцията с малко повече късмет Шаци никога няма да разбере, че аз съм го направил.
- Ех ти, Мъдреции... Само за незаконното притежание на тази пушка ще изгориш жестоко, знаеш.
- Не мисля да си я връщам. Тя е на този, в който е сега. – А, и виж – Боби извади розовото копие от разписката на заложната къща от задния джоб и го размаха в лицето на Ян.

На разписката пишеше:
ЕТ ЖорасМ, – No 0385925
Вид на стоката: Бойлер стъклокерамично покритие.
Прието с резерви.
Количествено и качествено.
30-03-2007
София-Младост

- Могат да ме обвинят само в спекула, за това, че съм продал за 1500 лв. някакъв си 80 литров чугунии! Питам те запоследно. Ще може ли женчо като теб да се справи с трудна задача като тази?
- Майната ти!
- Ох, вие двамата никога ли не се уморявате с Мария?
- Какво?
- Нищо. Слушай сега, свали си чантата. Имаш един час. Един час, окей? В 16.00 се обаждам на ченгетата. През това време трябва да си свършил. След Палмс караш към „Военна”, там инсценираш поднасяне с мотора, чакаш. Щом ченгетата поискат документи се „сещаш”, че си ги забравил с телефона тук и преразказваш историята, която аз ще раздуя: Според уговорката ни от вчера се появяваш около 2 часа (когато се върнахме от Съдебната палата, не по-рано), тъкмо преди непознатия, който си заварил да крещи, че съм натопил баща му, да ми пусне куршума. Спасяваш ме с бейзболната си бухалка, привързваш ме криво-ляво и връзваме Алекс с тиксото. На 150 е давало заето и хукваш да търсиш помощ, докато аз звъня на полицията. Не ме откарваш с колата ми, защото тя не е тук, а и като съвестен гражданин, знаеш много добре, че аз в никакъв случай не трябва да напускам местопроизшествието.

- Това са най-големите тъпотии, които съм чувал, Боби. Ти си по-абсурден и от Клузо!
- Много смешно, Ян. Твоя Клузо след час-два ще е на шев и кройка в Пирогов. Преди да ме отведат ще взема от чантата ти ключовете ти. След като ме закърпят ще се измъкна с опела и ще отида да се облека и взема малко пари от апартамента ти. Кажи на Мария, че довечера няма да ходим на танци, защото й готвя супер яка изненада и я чакам на уговореното място. И последно – подсети я за кораловия саронг!
-Да я подсетя за кораловия саронг? Какво пък означава това, да го...
-Ян, просто й прошушни в ухото, без да й пускаш език – „коралов саронг, 20:00ч”. Тя знае какво да направи.

След като Ян тръгна, Боби допи бутилката и се просна на дивана. По Classic FM наистина бяха пуснали един от четирите демонични концерта за пиано с оркестър на Рахманинов под диригентството на Владимир Федосеев. Алекс попиваше внимателно всяка нота - кротък, смирен, безвреден като фикус. „Гегата” в ръцете му придаваше пасторален ефект. Боби стана, извади личната карта от портфейла му, избърса я, върна я обратно и докуцука до него. Махна лентата от очите, парцала от устата, разтвори коженото му яке и пусна портфейла във вътрешния джоб. В този момент телефонът на Алекс звънна оттам. Боби погледна дисплея – Stareca. Натисна червената слушалка, пусна го обратно и се усмихна накриво.

„Какво ли прави Мистер Алекзандер с подарената му илюзия?”

Трупяса се обратно на дивана, глътна още един метамизол, опипа турникета и навъртя 166.

Две пребоядисани МВР астри спряха пред входа на Боби. Кестените ги скриваха наполовина от любопитните клюкарки.

“Цял час? Сигурно в Donuts-а на „Плиска” е имало опашка” – констатира с досада Боби, подпрян зад счупения прозорец.

В апартамента нахлуха две задъхани момчета, въоръжени, с маски и един с куфарче с червен кръст, който приличаше повече на пропил се провинциален футболен треньор отколкото на парамедик. „Маските” клекнаха до клюмналия Алекс – червения кръст до Боби.


Малката печатница на „Редута” обработваше поредната задачка за деня. Около системата за подреждане на обрязаната продукция имаше най-много движение. Машината за подаване на хартията обслужваше висок, широкоплещест мъж с усмихнато лице. Ако някой оставеше грохота на машините зад гърба си и приближеше, в „цигулките”, които мъжът свиреше с уста щеше да разпознае „зимното” ларго на известно произведение. Непохватните движения и веселото настроение издаваха, че е нов. Никой от краткосрочните му колеги не разбра, че този човек е с постановление на Градския столичен съд за двуседмичен общественополезен труд. Инструкциите му бяха да наблюдява сегмента на роботизираната система, която в момента колектираше декемврийския брой на списанието за културна диверсия Low Chic. Никой от краткосрочните му колеги не разбра, че в рубриката Bulgarian Splendor на последната страница на списанието, същият мъж е главен герой в епизода „Годишните времена на Мистер Алекзандер”. Главният герой разбра колкото тях.

Късметът най-сетне сложи ръка на рамото на Шаци. Денят, в който усети вкуса на свободата му се обади едновремешен приятел от „Лебед”-а в Панчарево, сега тонрежисьор в Националното радио. Последният му предлагаше тримесечна заетост по озвучването на детски радиопиеси. Шаци даде съгласието си и след принудителния „уъркшоп” в печатницата, отиде. Приятелът му уреди даже и аванс – прецедент за Радиото, достатъчен, за да покрие половината от глобата. След работа и преди подготовка за нощния блок, Шаци използваше студиото за да осъществи една от мечтите си – да запише гласа си. Зад звукоизолираната прозрачна преграда, тонрежисьорът вглъбено мастерираше репертоара на приятеля си. Едно нещо обаче едновременно озаряваше и помрачаваше душата на Шаци. Алекс. Щаци никога не е подозирал, че точно Алекс ще прояви загриженост към него – човекът, който не направи нищо нито за първите седем, нито за следващите му петнайсе години, че точно той ще го изкара от ареста и плати гаранцията и дълга му към Палмс. Може би всичко щеше да се оправи, нали никога не било късно? Шаци се страхуваше да повярва октрито, но в същото време се грееше около пламъка на надеждата. Проблемът беше, че тази надежда сега заемаше мястото му в ареста. Не е могъл да говори с него, когато го търсеше през трите дни. Шаци вярваше, че по този начин Алекс разбира нещата. Имал нужда от баща си и откраднал заради него, Шаци не го кореше, не изпитваше срам, а чувства, които пареха гърлото му и сърдеха приятеля му зад пулта, който трябваше да започва десет пъти отначало.

Както и предположи Боби, откараха го в Пирогов. „Гипсираният” от изсъхналата кръв турникет го накара да помисли, че ще откачи при отлепването. След упойката вече спокойно слушаше тъпотиите, с които се равличаха престилките, докато го шиеха. Не се наложи да прилага трикове, за да се измъкне. Показания трябваше да остави в районното чак на сутринта. От болницата излезе в 18.00ч. Имаше два часа до срещата с Мария. „Белият лебед” го чакаше там, където го оставиха с Ян. В апартамента на Ян си взе душ и зареди по хавлия плоската бутилка и една чаша с Джак Даниелс от бара. Бутилката пусна в якето в коридора, а с чашата вдигна „наздраве” пред огромното огледало на Ян в спалнята. Избра дрехи от гардероба му и за миг се поколеба дали да не пробва онзи гаден колан с токата с Че, но се сети за придирчивите индийци. След като се облече, поръча по телефона такси, метна вълнен шал на врата и излезе на балкона с една от гъзарските пурети на Ян.

Беше седем часа и нощта пристигаше в коралов саронг. На „Черни връх”, трафикът изглеждаше някак тих, природосъобразен. Даже злият студ се беше кротнал в пелена от кристали, отразяващи блъсъка на Властелина.

Истанбул

Фото: Михаил Новаков
Място: Santral Istanbul, 16.10.2009

ОТКРИВАНЕ

Детектор на лъжата

“Lie Detector 1”,2005

Performance by Anton Terziev

The “Pinocchio” mask is hand made by papier-mache technics, covered in pieces from the New Testament.
The performance’s realization is considered inside of small 16-th-century church near Sofia. Kneeling at the site of its missing altar the performer wears the eyeless and mouthless papper mask. The mask actually is stiched onto his face with surgical treat. Intuitively the performer finds the way out of the temple, where the mask is removed.
This farcical grotesque performance among the orthodox frescoes falls between the seriousness of the religion and the parodic potential of theatre.







“Lie Detector 2”,2005

Performance by Anton Terziev


The mask is hand made, covered in text from the New Testament and stitched to my face. The nose’s part is ritually burned. The remains of the mask are buried in the graveyard. All the parts of the performance happened on the field of the Ecclesiastical, Sofia, Bulgaria 2005.

комедия във китайски военен театър